Трудността по редовното списване на този блог, мисля си, произтича в известен смисъл и от това, че децата и учениците, с които философстваме, твърде често ни радват с творчески постижения, със загрижено мислене, с мъдрост. Не е лесно да оставиш много от всичко това настрана, за да разкажеш само някое. А да се разказва всичко – просто не може, това е вече очевидно.
Все пак, понякога усетът е от вида:  „Ето точно това казване, точно това хрумване, идея непременно искам да споделя“. И ето.

Група петокласници обсъждат темата „Бъдеще и не-бъдеще“. Най-напред, то е вид време. Но „времето тече“, така че се стига до въпроса как ние, хората, единим всичко това: бъдещето, което постоянно става настояще, което постоянно става минало. В някакъв смисъл нито миналото, нито бъдещето съществуват. Но как така?! Тук въвличаме в разговора наблюдението, че онова, което е станало в миналото, има последствия в настоящето, а хората изменяме настоящето според желанията ни (прогнозите, плановете, мечтите…) за бъдещето. И тук вече идеите започват да се раждат. В долната снимка може да се видят чудесните изобразявания, сътворени от Мишо (ляво) и Неда (дясно).

Мишо ни кани да си преставим „стрелата на времето“ и как всеки от нас е само малка „точица“ (Мишо изрично заяви авторско право над описанието чрез термина „точица“) в напречното сечение на тази стрела. Като сме направили това, можем да разберем становището на Мишо, че с действията си всяка такава точица, всеки един от нас променя посоката на тази стрела. Всеки от нас („Всеки един от нас в стаята, всяко дете, всички“, каза Мишо на съучениците си), променя света. И няма нужда да си Айнщайн или Нютон, за да правиш това. Просто всички можем.
Неда, от друга страна, изобразява времето като кръг (защото хем всички „вървим“ към различно бъдеще, но всичките тези различни са все бъдеще). И дори, забелязва Неда, някой да поиска да се върне към миналото (към минали моди, обичаи, дори като отказ от някакви човешки постижения, технологични например), всъщност това няма как да стане. Защото ако помислите, обяснява тя, ние всъщност винаги вече сме в бъдещето. И е добре да си даваме сметка, че е така. Ние сме там и то зависи от нас. Съвсем буквално – „Няма смисъл да чакате да ви се случи някакво бъдеще. Ако мечтаеш да станеш някакъв, танцьор например, просто започни да бъдеш такъв.“

Няма нужда от заключение, струва ми се. Бъдещето е в сигурни ръце.

Наскоро заедно с група четвъртокласници от „St. George School & PreSchool“ обсъждахме следния кратък текст:

Sorry
Say sorry!
I won’t.
Say sorry, or it’s straight to bed.
Rrrr… sorry.
I don’t think you meant that.
Sorry. Sorry, sorry, sorry.
Alright. Don’t do it again.
(Автор: Jason Buckley)

Започнахме така: всеки ученик е поканен да запише на свое листче с текста въпрос или коментар, свързани с прочетеното. После листчетата сменят притежателите си и всеки има възможност да отговори на чужд въпрос или да коментира коментар от друго дете. Ето някои от умните, шеговити, автентични и изобщо, свободни и разнообразни питания и твърдения.

Разнообразието е важно. Вижда се, че учудването и удивлението поемат в различни посоки…

След като се събраха всички листчета, доброволци от класа избираха едно след друго няколко от тях, на случаен принцип (със затворени очи). Така можахме да обсъдим повече от едно чудене и да не отхвърлим като безсмислено нито едно. Без да преразказвам останалото, само ще цитирам едно от твърденията, около което групата се обедини. А именно, че: „You teach morals with morals, not with orders.“ (автор: Мишо).

Трябва ли децата и родителите да си приличат? Някои деца приличат ли повече на родителите си от други? А какво, ако забележим прилики между един възрастен и един малък човек? Следва ли нещо от това за наличието или отстъствието на роднинство между тях?
За нас, порасналите, отговорите на горните въпроси може и да са сред очевидните. И точно затова, да сме оставили децата сами да ги изследват и да откриват отговорите. Което е чудесно, разбира се, но може да доведе и до куриозни ситиуации, като ето тази:

– Това не е твоето бебе, то е нейно! – обръща се един шестгодишен умник към майката на почти едногодишно момиченце, сочейки седящата до нея жена.
– Много се радвам, че така мислиш, но аз не съм майка на бебето. – с усмивка отговаря набедената родителка.
– Не, аз те видях, ти го гушкаше! Аз знам, ти си майка на бебето!
– Аз ѝ дадох бебето за малко, защото обядвах и не можех да го гушкам точно тогава. – обяснява майката.
– Не, аз знам! Тя е майката!!

Тук възрастните въвличат в разговора цяла артилерия от откритост, родителска отговорност, добронамереност и т.н., така щото бебето и майка му да бъдат признати от малчугана именно като такива. „За какво ни е да не ти казваме истината?!“, „Това е важно, не бихме си измисляли!“…

– Но аз знам!…

Тук, би могла да се „намеси“ философията. Да се въвлече изследването на собственото знание, проблематизирането на очевидността.

– А ти по какво позна, че тя е майка на бебето?
– Ето така! Те си приличат. Виж, носовете си приличат! Лицата им!
– … Сега ще ти кажа нещо удивително. Помисли, хората може да си приличат на външен вид, но да не са семейство! Да не са например майка и нейното дете, а само да се познават, дори да са приятели…

Следва мълчание. Едновременно успокоено и учудено.

– Добре. Така може.

После малчуганът си тръгва. Историята завършва, поне от гледната точка на разказвача. Какво ще направи шестгодишното момче с откритието на (не)семейните прилики, не се знае. Но самото откритие, самото осмисляне на идеята е безспорно. И бихме могли отново да се запитаме: Трябва ли децата и родителите да си приличат? А в ето-тази книжка – защо малкото паленце е точно същото като голямото куче, само с умалени размери? Как така малкият и порасналият лебед не си приличат?…

Когато наближат празници, децата често ги превръщат и в теми на заниманията по философия. Много приятно е да се изследват такива „утвърдени“ теми, каквито са посветените на Дядо Коледа, на Коледа и Нова година, на празниците изобщо. Обучителят знае, че те са плодоносни за открития и удивления, основани в търсене на идеи за истина, понятия за съществуване, смисли на идентичността. И, също толкова важно, че предстои радост, смях, разкази за мечтани подаръци и очакване на юут и чудесни дни у дома със семейството.

Решихме да покажем част от тези предпразнични съкровища и затова събрахме малко представителни въпроси, твърдения и рисунки, които през последните седмици измисляха децата с философия, от ОДЗ 171 „Свобода“, ЦДГ 85 „Родина“, All Day English Center „Wonder World“ и ЧСОУ „Св. Георги“.

Заповядайте!

• Шейната ли дърпа елените или елените дърпат шейната?…
• През комина ли влиза Дядо Коледа, някак с вълшебство (как иначе, при толкова тесни комини)? Но как влиза в онези домове, които изобщо нямат комини? Може би с джуджетата са изобретили технология за телепортиране?
• Дали Дядо Коледа е вълшебно същество или е човек, който с помощта на джуджетата изобретява начини да стигне с подарък до всяко дете на Земята само за няколко часа?
• Как се познава кои деца са били най-добри? Може би със специална машина? Или за всяко дете се грижи един елф, който „просто знае“? Както и да става, много се стараеш да ставаш все по-добър.
• Ако си забелязал, че във филмите и в книгите с Дядо Коледа, които си гледал и са ти чели, той никога не е носил очила, а в детската градина дойде да раздаде подаръци и да се повесели с децата един очилат Дядо Коледа, той истинският ли е? (На този въпрос учителите по философия обичаме да отговаряме с друг: ако ти сложиш очила, ще си останеш ли истинският себе си, или ще си не-истински? Обикновено децата избухват в смях вместо отговор…)
• Ако се чудите как така не всеки ден е Коледа, ето какво обяснение измислиха Давид и Елиян, и двамата на по 5 години : „Няма да е честно. Защото има много празници и може някой друг да ти е най-любим, например Великден да ти е по-любим от Коледа. Ако винаги е Коледа, този празник няма да дойде! А празниците са, за да ставаме по-щастливи.“

… Понякога, знаем, децата се чудят дали съществува дядо Коледа. Ние от „ОнтоИдея“​ имаме доказателство, че да, съществува: и това са самите те, всички хлапета, чудесни и жизнерадостни, които сътворяват най-чудесните и хубави празнични дни. 
Така че, не ни остава друго, освен пожеланието да са весели и любимите, и по-любимите, и най-любимите празници!