Година: 2015

Трудността по редовното списване на този блог, мисля си, произтича в известен смисъл и от това, че децата и учениците, с които философстваме, твърде често ни радват с творчески постижения, със загрижено мислене, с мъдрост. Не е лесно да оставиш много от всичко това настрана, за да разкажеш само някое. А да се разказва всичко – просто не може, това е вече очевидно.
Все пак, понякога усетът е от вида:  „Ето точно това казване, точно това хрумване, идея непременно искам да споделя“. И ето.

Група петокласници обсъждат темата „Бъдеще и не-бъдеще“. Най-напред, то е вид време. Но „времето тече“, така че се стига до въпроса как ние, хората, единим всичко това: бъдещето, което постоянно става настояще, което постоянно става минало. В някакъв смисъл нито миналото, нито бъдещето съществуват. Но как така?! Тук въвличаме в разговора наблюдението, че онова, което е станало в миналото, има последствия в настоящето, а хората изменяме настоящето според желанията ни (прогнозите, плановете, мечтите…) за бъдещето. И тук вече идеите започват да се раждат. В долната снимка може да се видят чудесните изобразявания, сътворени от Мишо (ляво) и Неда (дясно).

Мишо ни кани да си преставим „стрелата на времето“ и как всеки от нас е само малка „точица“ (Мишо изрично заяви авторско право над описанието чрез термина „точица“) в напречното сечение на тази стрела. Като сме направили това, можем да разберем становището на Мишо, че с действията си всяка такава точица, всеки един от нас променя посоката на тази стрела. Всеки от нас („Всеки един от нас в стаята, всяко дете, всички“, каза Мишо на съучениците си), променя света. И няма нужда да си Айнщайн или Нютон, за да правиш това. Просто всички можем.
Неда, от друга страна, изобразява времето като кръг (защото хем всички „вървим“ към различно бъдеще, но всичките тези различни са все бъдеще). И дори, забелязва Неда, някой да поиска да се върне към миналото (към минали моди, обичаи, дори като отказ от някакви човешки постижения, технологични например), всъщност това няма как да стане. Защото ако помислите, обяснява тя, ние всъщност винаги вече сме в бъдещето. И е добре да си даваме сметка, че е така. Ние сме там и то зависи от нас. Съвсем буквално – „Няма смисъл да чакате да ви се случи някакво бъдеще. Ако мечтаеш да станеш някакъв, танцьор например, просто започни да бъдеш такъв.“

Няма нужда от заключение, струва ми се. Бъдещето е в сигурни ръце.

Наскоро заедно с група четвъртокласници от „St. George School & PreSchool“ обсъждахме следния кратък текст:

Sorry
Say sorry!
I won’t.
Say sorry, or it’s straight to bed.
Rrrr… sorry.
I don’t think you meant that.
Sorry. Sorry, sorry, sorry.
Alright. Don’t do it again.
(Автор: Jason Buckley)

Започнахме така: всеки ученик е поканен да запише на свое листче с текста въпрос или коментар, свързани с прочетеното. После листчетата сменят притежателите си и всеки има възможност да отговори на чужд въпрос или да коментира коментар от друго дете. Ето някои от умните, шеговити, автентични и изобщо, свободни и разнообразни питания и твърдения.

Разнообразието е важно. Вижда се, че учудването и удивлението поемат в различни посоки…

След като се събраха всички листчета, доброволци от класа избираха едно след друго няколко от тях, на случаен принцип (със затворени очи). Така можахме да обсъдим повече от едно чудене и да не отхвърлим като безсмислено нито едно. Без да преразказвам останалото, само ще цитирам едно от твърденията, около което групата се обедини. А именно, че: „You teach morals with morals, not with orders.“ (автор: Мишо).

Трябва ли децата и родителите да си приличат? Някои деца приличат ли повече на родителите си от други? А какво, ако забележим прилики между един възрастен и един малък човек? Следва ли нещо от това за наличието или отстъствието на роднинство между тях?
За нас, порасналите, отговорите на горните въпроси може и да са сред очевидните. И точно затова, да сме оставили децата сами да ги изследват и да откриват отговорите. Което е чудесно, разбира се, но може да доведе и до куриозни ситиуации, като ето тази:

– Това не е твоето бебе, то е нейно! – обръща се един шестгодишен умник към майката на почти едногодишно момиченце, сочейки седящата до нея жена.
– Много се радвам, че така мислиш, но аз не съм майка на бебето. – с усмивка отговаря набедената родителка.
– Не, аз те видях, ти го гушкаше! Аз знам, ти си майка на бебето!
– Аз ѝ дадох бебето за малко, защото обядвах и не можех да го гушкам точно тогава. – обяснява майката.
– Не, аз знам! Тя е майката!!

Тук възрастните въвличат в разговора цяла артилерия от откритост, родителска отговорност, добронамереност и т.н., така щото бебето и майка му да бъдат признати от малчугана именно като такива. „За какво ни е да не ти казваме истината?!“, „Това е важно, не бихме си измисляли!“…

– Но аз знам!…

Тук, би могла да се „намеси“ философията. Да се въвлече изследването на собственото знание, проблематизирането на очевидността.

– А ти по какво позна, че тя е майка на бебето?
– Ето така! Те си приличат. Виж, носовете си приличат! Лицата им!
– … Сега ще ти кажа нещо удивително. Помисли, хората може да си приличат на външен вид, но да не са семейство! Да не са например майка и нейното дете, а само да се познават, дори да са приятели…

Следва мълчание. Едновременно успокоено и учудено.

– Добре. Така може.

После малчуганът си тръгва. Историята завършва, поне от гледната точка на разказвача. Какво ще направи шестгодишното момче с откритието на (не)семейните прилики, не се знае. Но самото откритие, самото осмисляне на идеята е безспорно. И бихме могли отново да се запитаме: Трябва ли децата и родителите да си приличат? А в ето-тази книжка – защо малкото паленце е точно същото като голямото куче, само с умалени размери? Как така малкият и порасналият лебед не си приличат?…

Учудващо е как и кога започват нещата. Особено в случай че не можеш да начертаеш стартова времева или пространствена линия. Чудно е и кога завършват. Тези питания ни окуражиха с децата от първи клас да потърсим и намерим отговори в разговора ни за Деня. 

Анна: Предлагам да си говорим за деня и нощта.
Учителката: Можеш ли да кажеш как различаваш деня от нощта, Анна?
Анна: Денят се познава по това, че слънцето грее.
Учителката: Сега навън ден ли е?
Даниел: Да, но е облачно и не грее.
Анна: Слънцето не се вижда от облаците, но е там, зад тях.
Учителката: По какво разбирате, че е там?
Даниел: Защото облаците имат дупки, през които се вижда слънцето.
Йоанна: Не, няма дупки по облаците. Те скриват слънцето, но не съвсем.
Даниел: А през нощта е тъмно, няма светлина.
Анна: На мен ми е чудно как така понякога през нощта е светло. Аз веднъж през лятото си легнах следобед и съм спала и през нощта. Събудих се по светло и попитах баща ми колко е часът. Той ми отговори, че е шест. В шест часа през нощта беше светло!
Йоана: Денят през лятото е дълъг, а нощта — къса. През зимата денят е къс, а нощта е дълга. Както сега.
Веско: Да. През лятото съм виждал, че се стъмва и в 22ч. А през зимата още в 18ч. е тъмно. Възможно е в 6ч. да е било светло през лятото.
Учителката: А някой може ли да каже тогава кога започва денят и кога — нощта?
Веско: Когато слънцето изчезне, е нощ.
Учителката: А по залез слънце какво е?
Веско: И ден, и нощ. И двете.
Антонио: Понякога, когато Луната е на линията на Слънцето, през деня също става тъмно. Слънчево затъмнение.
Учителката: А, значи е възможно и през деня да бъде тъмно.
Даниел: Да, тогава Луната застава пред Слънцето! А обикновено Земята се намира между Слънцето и Луната.
Учителката: В такъв случай ако при нас е нощ, дали по това време за всички на планетата е нощ?
Даниел: В Америка е ден тогава. Нощта е на половината планета. И като се върти Земята, нощта настъпва и по другите места.

При срещите си с децата понякога се натъкваме и на етически въпроси. Темите за доброто, красивото, хубавото и справедливото присъстват в ежедневието им по забележителен начин. Да, децата ги забелязват и обсъждат ето така…

Добро и хубаво

Анна: Добро е различно от хубаво. Хубавото е например като тази боя за рисуване, която може да направи много хубави рисунки. Отиваш и си купуваш хубава боя. Но тя не е добра. Аз мога да съм добра, да се държа добре с децата.
Ася: Някой може да не е хубав, но пък да е добър. Според мен обаче всички хора са хубави. Има и хубави хора отвън, които постъпват лошо. Всеки, дори да постъпва зле, е добър, хубав отвътре, защото може да се поправи. Той не е лош. Никой не се ражда зъл.

Хубавото е винаги трудно

Крис: Хубавите неща се правят много трудно.
Калоян: Съгласен съм. Ето онази картина там е много трудна и е толкова хубава…
Ася: Според мен има и хубави лесни неща, както и трудни грозни. Мога много да се трудя и накрая да се получи нещо нехубаво. Или да нарисувам много лесно нещо хубаво.

Болест е недобро, но и добро!

Мая: Болестта е нещо добро, защото все още си жив и можеш да се оправиш. Ако умреш, не можеш. Макар и да боли, болният е жив и това е добре.

Доброто може ли да не е добро?

Вики: За мен добро е, когато се бием със сестра ми и тя ме удря.
учителката: Какво те кара да мислиш, че това е добро за теб?
Вики: Ами защото отивам при мама и ѝ разказвам. Тогава тя наказва кака ми.
учителката: А, значи за теб е добро да наказват кака ти, така ли?
Вики: Да! Защото през това време мога да си играя спокойно.
учителката: Вики, ти май намираш за добро да си играеш, а не да те удрят. Като казваш, че е добре да те удрят, имаш предвид, че за теб е добро следствието от това да те удрят— играта. Правилно ли съм те разбрала?
Вики: Да.