В поредна философска сесия с децата от ОДЗ 2 „Звънче“ се натъкнахме на нещо съвсем учудващо. Първоначално ни се строи лесно да мислим за детето като присъстващо актуално тук и сега в групата. Изказвания като „Децата ходят на детска градина“ и „Децата си имат родители“ обаче започнаха да прозират като бедни и недостатъчни. Защото да си дете не означава задължително да отговаряш на горните две изисквания. Забелязахме дори това, че децата, които си имат родители, може и вече да не са деца или поне не са малки деца. Развитието на разговора оттук насетне донесе осмисляне:
Ари: Моята майка е дете на майка си. Баба е много голяма…
Ева: Майките ни също са деца. Само че вече са големи.
Как така си дете и голям едновременно?
Ева: Ами така. Дете си. На родителите си. И си родител на децата си.
Боби: Но, ако майката умре, вече не си дете. Баба почина и мама не ѝ е дете повече.
Нямаше как да не започнем да разсъждаваме над това какво е да си дете и какво— син и дъщеря. Тези три думи към едно понятие ли водят? Или пък детството е до време, спираш да си дете, а оставаш син/дъщеря? И обратното. Сираците, ако не са синове, спират ли да са деца? Може би можеш да си дете, без да си син на някого. Едно изглеждаше сигурно— статутът на родителството. Има ли дете, родителят е родител, макар и той да си има родител. Ролята на родител се съвместява с ролята на син/дъщеря.
Разчепкването на темата за родовото се оказа в компетенциите на малчуганите. Всеобщото удовлетворение от настоящето пролича, когато всички спокойно зарисуваха семействата си, пребивавайки в мисълта, че са и деца, и синове, и дъщери, и неродители…